Маргарита Петкова е повелител на думите, човек на словото, Първата дама

Маргарита Петкова е повелител на думите, човек на словото, Първата дама на българската лирика и... още куп суперлативи съпровождат нейното име, само че тя изобщо не обича да ги чува. След 100 години дано я назовават както сметнат за добре идващите, които ще четат нейното творчество и ще правят оценка нейното вълнуващо умеене да оперира с езика ни.

По мотив 24-ти май тя даде изявление за " 24 часа ".

За благосъстоянието, което ни е съхранило като нация, за глада за лирика, за предишното и бъдещето, за уроците... от книгите и от живота, приказва Творецът. 

Публикуваме изявлението на Хортензия Маркова, без редакторска интервенция: 

- Г-жо Петкова, мислите ли, че въпреки всички доста да обичат да честват 24 май, уважението към езика като че ли не е целогодишно?

- Последните години няма някакви тържествени празнувания на този празник. Организира се даже казионно в прочут смисъл нещо и по-късно се сяда на софра, тъй като е почивен ден. Не знам какво става в учебните заведения, само че те няма по какъв начин да не го регистрират и е редно да го регистрират. Това, което ми прави усещане, е, че все по-малко хора знаят какъв тъкмо празник е 24 май. Ден на светите братя Кирил и Методий, само че и на българската писменост, култура и просвета и на славянската словесност. Та 24 май е празник на всички, които се учат, и всички, които учат другите.

Да не забравяме, че ние сме единственият народ, който има празник на писмеността си.

Нека това си бъде и отсега нататък ден на българщината, на нашата еднаквост и на това, че посредством този език ние сме оживели и продължаваме да оцеляваме. Полемиката, че този език е до Калотина и никой не ни познава по света поради него, е нелепост. Езикът ни е толкоз комплициран и неимоверно богат, развоят му през вековете е незабравим – единственият изчерпателен сред славянските езици. Все отново аз съм лингвист и знам какъв брой богат е езикът ни - живо създание, което се трансформира съгласно " международните битки ", без да губи своя " обсег и изразитост жива ". Цитирам творби, които се преподават в учебно заведение. Така или другояче 24 май, благи учители, е и ваш празник.

- Учителите ли носят огромната отговорност за респекта към езика?

- Всичко стартира от фамилията, по-късно са учителите, които надграждат, и най-после е обществото, социализацията. Но учителите са мостът. Това е човек, който освен преподава, той би трябвало да възпитава, само че към тази си функционалност през днешния ден огромна част от учителите са недотам заинтригувани. Не поставям под един знаменател всички, само че системата разрешава да има и едното, и другото. Иначе казано, и даскали, в хубавия смисъл на думата, и учители, които просто нямат друга работа и това са намерили. Много е тъжно, само че е реалност. Битува правилото, че който не може да влезе в друга компетентност, влиза педагогика. Преподавателите в университетите гледат да имат хорариум и го пускат до тапия, а то излиза и ненавижда тази специалност. От това страдат всички надолу по веригата.

- Арогантността бие ли грамотността, или в противен случай, във време, в което обществените мрежи дават естрада на всички?

- Социалните мрежи са едно друго зло и положително. Езикът там е единствено едно от средствата за комуникиране. Мен ме ядат доста, тъй като пиша свободни стихове без пунктуация. Да подлага на критика, е един от методите на индивидуума да покаже, че и той е нещо. А останалото е чисто недоумение.

Езоповски аз мога да направя човек на нищо, без да го наскърбявам с грозни думи. И какво съм направила, ще схвана аз и моите двама другари в мрежата. Разбирам, че всеки един консуматор усеща задоволство или дава воля на неудовлетворението си. Фактически - спокойно и безшумно беснее пред екрана, а другояче всичко си върви по сивото русленце на живота. Така са обществените мрежи.

Никой в действителност не се интересува от неграмотността. Само някои се хващат, че някой е изпуснал запетайка или шпация, което е смешно. Дразни ме повече, когато се подлага на критика външен тип и здравословно положение на който и да било. Това са низките пристрастености със З. Те са кодирани у всички, само че умният човек ги надраства и не им обръща внимание.

- Оказва ли се, че хората имат все по-голям апетит за лирика през днешния ден? И това потвърждава ли се от сензационния триумф на плана " Поетите "?

- Още преди " Поетите " имам персоналните си усещания. Ходя в страната, канят ме. Виждам хората в залата, младежи, те желаят лирика. Искат нещо, което да е друго от ставането заран, правенето на закуска на децата или изяждането на приготвената от някого, ходенето на работа и идването на срещата ни. Те желаят да не помнят, че отново ги чакат да се приберат у дома и да бият два шамара на детето, преди да си легнат. Драстично приказвам преднамерено. Хората желаят да видят различен живот, който не е техният. Както постоянно споделям измежду другари - подобен живот няма, такава обич няма. Но хората желаят това и им е хубаво.

Не мисля, че моята лирика е кой знае каква. Много добре си знам мястото. Не желая популярност. Защото нас, създателите, ще ни правят оценка след 100 години тези, които още не са планувани да се родят. Винаги давам образец с Кръстьо Пишурката, един от огромните интелектуалци на своето време. Откъде го знаем ние?! От Ботев. Тъй че след 100 години. Дано най-малко като Пишурката.

Нямам ниско самочувствие, само че нямам и надутост в себе си. Знам си мястото. Нека ме подминават, дано не могат да стигнат до мен, толкоз е просто. Когато ми споделят хубави неща, на мен ми е доста по-неудобно, в сравнение с в случай че ме псуват.

За един читател личността е това, което е написано от нея. Тези хора не се интересуват, че аз съм изморена, пътувала съм пет часа, че не съм спала и ми е паднала захарта или се е вдигнала, те желаят да бъда такава, каквато ме мислят и ме желаят. И аз съм това.

- Още ли сте Дивата къпина, чиято първа стихосбирка от юли 1983 година за негативно време става библиографска необичайност, а вие бързо се превръщате във феята на любовната поезия?

- Още съм. Но каква самодива?! Не обичам такива високопарни избрания. Евтим Евтимов, с който бяхме доста близки, беше подобен човек, че искаше да направи на всеки комплимент. Беше пристигнал в Търново и измисли, че съм Търновска царица и като ходя из града освен мъжете, само че и покривите на къщите падат. Красиво е, само че ни един покрив не се е срутвал. За мъжете ще запазя поверителност. Та по този начин измисли кралица, императрица, богиня... Ама каква кралица съм аз... Съвсем съм си елементарна.

Аз нямам упования, нямам фантазии. Имам цели. Те са естествени и човешки. Едно нещо би трябвало да си го изработиш самичък. Безумно е както да мечтаеш за дребна къща до кратера Тихо (кръстен на Тихо Брахе) на Луната, тъкмо както да се омъжиш за ах, Еди-кой си. Животът не прескача от събитие на събитие, сред тях си върви рутината. И стиховете.

- Стотици емблематични песни са по ваш текст, само че коя ви е най на сърце?

- Няма да излизам с познатото, че творбите са като децата и не можеш да кажеш кое обичаш повече. Децата си обичам перманетно, а всички мои " чеда " – според от настроението. Но имам щастието да работя с най-хубавите – Стефан Димитров, Богдана Карадочева, Васил Найденов, Йорданка Христова, Тони Димитрова. И вършим шлагери.

- Как успявате да се опазите от това да звучите като глас от предишното, а да вълнувате с съвременен жанр?

- Извинете, само че аз не съм " гласовете ви слушам ". Сега и тук съм. Миналото е минало дотолкоз, доколкото е било настояще. Остават мемоари, остават научени неща, само че за какво да оставаш в него и ти. " Ах, едно време какви бяхме ", повтарят някои хора. Какви? Млади. И това е. Животът продължава.

- Притеснявате ли се, че технологиите рано или късно ще убият хартията и всяко творчество ще съществува единствено във виртуалната действителност?

- Не мисля. Да, нещата се трансформират. Но всичко това сякаш към този момент съм го чела. Изкуствен разсъдък и по този начин нататък. От дете обичам фантастиката и не ми прави усещане. И е нищо спрямо това, което следва. Не можем да спрем напредъка. Всичко е написано, несъмнено, и в другата посока. Нещата остават. Някой може ли да ми даде ясни доказателства, че скалните рисунки са дело на примитивен човек, а не на някой, който е останал от предходната цивилизация. Нищо не знаем. Пънем се, че сме венец на природата, само че както споделяше Георги Данаилов - трънен.

- Труден ли е пътят към белите нощи? (През декември излезе най-новата книга на Петкова " Още бели нощи " - бел.ред.).

- През черните дни. Всеки път е натурален. Важното е по какъв начин го вървиш. За мен това е друга поетика. Владея до съвършенство по този начин наречения типичен стих. Римувания. Не знам за какво в един миг потегли различен - свободният стих. Има разлика сред бял стих и свободен стих, да кажа. Но в случай че седнеш да го правиш предумишлено, значи си цялостен глупак. Или става, или не. Рими може да прави всеки. В другото има повече мисъл. Това е моят опит. Това ми харесва.

Винаги съм писала доста елементарно. За 10 минути написвам стихотворение и отивам да си мия чиниите. Хората, които не могат да пишат безримен стих, надлежно споделят, че това не е лирика. Тези, които не могат да пишат нищо, се занимават с по този начин наречената хоризонтална прозаичност. Всеки както.

- Какъв съвет за креативно писане бихте дали на всички запалянковци, които желаят да творят?

- Ако би трябвало да дам съвет, той ще бъде доста високоплатен. Тоест - никой не може да ви научи да пишете.

- Отвътре-навън - това ли е тайната за постигането на всичко мечтано?

- При всички случаи първо е отвън-навътре, тъй като ти контактуваш с този свят и не знаеш какво има в теб. Раждаш се с едните инстинкти. Смятам, че всичко е в мозъка ни. Не знам за какво някой е измислил, че сърцето е доста значимо. Да, то е доста значим орган, само че мозъкът дирижира всичко. Амигдалата ни командва. Но би трябвало да слушаме и неокортекса.

- Хората от много време като че ли търсят някаква формула за намирането на същинска обич, за разгадаването на любовта въобще, само че има ли такава съгласно вас?

- Не. Ако има формула, тогава ние всички ще се влюбим в Юлиан Вергов или във Владо Зомбори, или във Владо Карамазов, респективно в Теодора Духовникова, да речем. Няма по какъв начин?! Това е биохимия. Много малко хора ще ме схванат, само че природата си е осигурила по какъв начин да продължи живота. И внимавайте какво си пожелавате, девойки, природата ви го сервира и след това се питате: " Този чукундур защо ми е?! "

- В последна сметка всичко свежда ли се до това да приказваме на един език - да бъдеш свестен и да схванеш?

- Ето къде се връщаме - на Вавилонската кула. Защо не приказваме на един език?! Защото ще стартираме да мислим, че сме по-големи от Господ. Не мисля, че даже двама влюбени би трябвало да си приказват на един език. Какво ще се случва, в случай че с пет израза се схващат за всичко. Хората би трябвало да са разнообразни. Да се допълват. Един има повече знания за езика, различен за математиката. И по този начин ние можем да си бъдем потребни и забавни. Можем да учим един от различен. Защото най-важното в този живот е да научаваме.